Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.08.2008 14:04 - Лондон
Автор: sevastokrator Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4546 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 09.09.2008 21:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Никога не бях ходил в чужбина (като изключим една разходка до Македoния) и по тази причина пътуването ми до Великобритания (умишлено не казвам Англия) беше повече от вълнуващо за мен.

Преди да замина, изпитвах известни притеснения, че тъй като никога не съм летял със самолет, а и поради това, че обстановката ми е непозната, може да имам трудности.За щастие, се оказа, че Роската ще си идва в България, т.е. има ако искам, има възможност да пътуваме двамата. Аз не се поколебах и веднага си резервирах билет за същия полет, с който щеше да се прибира и той.

 

Качихме се безпроблемно на самолета, където по съвет на Роската, седнах до прозореца. Така имах възможност да видя много интересни гледки, които не пропуснах да снимам. 
image

Скоро се издигнахме над облаците и почти през цялото време не виждахме нищо друго освен тях.
image

След няколко часа самолетът се спусна ниско и аз за пръв път видях Англия на живо, макар и отгоре.

Тръгнахме към близката сграда, водени от тълпата и от табелите и след малко се озовахме пред два „коридора”, отделени от въжета.

На единия пишеше „граждани на ЕС”, а на другия „не граждани на ЕС”.

Дойде и моят ред. Един симпатичен чичко ми се усмихна изтрелвайки „Hi there”, взе ми паспорта и след около 30 секунди, отново усмихнат, ми го върна. Прекрачих една линия и .... вече бях официално на британска земя.

От летището хванахме едно автобусче, което ни закара до гарата. Тук си купих билет, приближих се до „пропусквателния пункт” и .... се сблъсках с първата си трудност – тъй като не знаех къде да го сложа, аз се опитвах да го натъпча в погрешното място. Роската ми се притече на помощ и .... успях да мина.

Минута по-късно влакът дойде и ни понесе към центъра на Лонодн. Минахме през доста гарички, като на мен ми направи впечатление, че всички сгради (особено жилищните) са в един и същи архитектурен стил. По ливадите межу населените места пък имаше страшно много зайци. Тук-там имаше и графити, които ме накараха да се замисля над факта, че практикуващите това „изкуство” имат ходен стил навсякъде по света.
image

Крайната ни цел се оказа една огромна гара, която очевидно беше около центъра на града – в далечината се виждаха някои от забележителностите.

От гарата слязохме в Метрото и се отправихме към Търнпайк лейн - квартала, в който резидира Роската.

Тъй като за пръв път се качвах на метро, ми беше много интересно, а не може да не се признае, че има какво да се види.

Движехме се с огромна скорост, като стената беше на не повече от педя от нас, същевременно на един екран минаваше надпис коя е следващата спирка, а непосредствено над екрана имаше карта на метрото – т.е. за да не се ориентираш, трябва да проявиш особен талант.

На отделните спирки на метрото имаше ескалатори, където всичко също беше добре организирано – който го мързи да върви, стои от дясната страна. По този начин отляво се образува коридорче, по което могат да минат тези, които бързат.

 image

image
За да излезеш от метрото пък трябва да минеш през „пропусквателен пункт”, където  си пъхаш билета и вартичките се отварят. Ако обаче си се опитал да изтарикатстваш – не си си купил билет за зоната, в която слизаш, не можеш да излезеш.

Метрото имаше и друга особеност – няма кошчета за боклук (вероятно заради тероризма). И тъй като не исках да последвам примера на останалите (просто да го хвърля някъде), си стисках хартийката докато излязох на повърхността и намерих кошче.

В метрото имаше интересни надписи, приканвайки те да изчислиш колко са гейовете в Лондон 
image

или да се ослушваш и ако чуеш нешо съмнително, веднага да съобщиш където трябва.
image

Търнпайк лейн се оказа симпатичен квартал. Застроен е с еднотипни сгради, а на страничните улички има паркирани доста коли.

Наблизо живееха и потребители на социални помощи.
image

Оставихме си багажа и заедно с Елито потеглихме към центъра, за да мога да го разгледам.

Първата ни спирка беше Пикадили. Бях чувал доста за това място и определено се впечатлих – имаше много забързани хора, големи реклами, коли...... с една дума: лудница. 
image

От там се отправихме към Сейнт Джеимсис парк.

По пътя установих, че в според лондончани не е голям проблем да се пресича на червено, стига да няма коли.
image

Самият парк е доста голям. Тук се разхождат страшно много хора. Няма проблем да се отиде и на тревата. Доколкото разбрах през топлата част от годината страшно много хора си правят пикник. Освен това има катерички, които обикалят и които дотолкова са свикнали с хората, че можеш да ги храниш от шепа. 
image

Следващата спирка беше Бъкингамския дворец. Сградата е доста голяма и внушителна. Доста се взирах дали няма да видя кралицата от някой прозорец, ама нямах късмет. Направих си снимка за спомен

 image

и покрай Грийн парк потеглихме към Трафалгар скуеър. Междувременно беше почнало да се здрачава, но все пак успях да се увековеча и тук. 
image

Следващите забележителности в програмата бяха Парламента и Уестминстърското абатство.

По път минахме покрай Даунинг стрийт, 
image

а малко по-надолу успях да се снимам и с един от войниците, които са известни с това, че не помръдват каквото и да направиш. В този случай часовият беше младо момче – на около 20 години. Хич не му беше приятно цялото това внимание – гледаше лошо, но така и не каза нищо, нито пък помръдна.
image

По път към Парламента ми направи впечатление, че по улиците има доста телефонни кабини, които обаче никой не ползва. Запитах за подробности и разбрах, че те са символ на Лондон. Като такива бяха увековечени и на доста сувенири.
image

Когати стигнахме до Биг Бен и Абатството вече беше късно, но все пак успях да направя няколко нощни снимки на величествената кула. 
image

Времето вече беше доста напреднало, така че се върнахме, за да се наспим и да отпочинем след напрегнатия ден.

На следващата сутрин закусихме и с Роската се отправихме обратно към центъра. Минахме отново покрай Парламента и Абатството (пред които имаше опънати палатки – хората протестираха), 
image

направихме си снимки 
image

и потеглихме към Тауър Бридж. По пътя минахме край кмеството – за разлика от другите учреждения, то се помещаваше в една футуристична сграда. 
image

Тауър Бридж е доста впечатляващ. 

image
Имах голямо желание да го разгледам по-подробно – да се кача горе и да се поразходя.

За съжаление времето ни притискаше и трябваше да бягаме нататък. Минахме покрай доста модерни сгради, най-впечатляваща от които беше „яйцето” (или „краставицата”, както е по-известна).

image
Отделихме внимание няколко търговски улички, покрай които минахме. Оказа се, че цените на доста стоки (особено на техниката) са доста по-ниски от тези в България. Аз лично се сдобих със зарядно за лаптоп за кола.

Следващата спирка в разходката беше Harrodsмагазинът на Мохамед ал Файед. Оказа се една, меко казано, огромна сграда на няколко етажа и с огромна площ.

 image

image
Позагледах се в цените и това потвърди впечатлението ми, че се намирам в може би най-скъпитя магазин на света. 
image

Междувременно се оказа, че времето беше доста накъсяло, затова се отправихме към Падингтън. Тук си купих билет до Суонзи и се убедих, че във Великобритания влакоете са чувствително по-скъпи от автобусите. Докато чакахме да видим на коя платформа (на кой коловоз) ще се композира влакът, надникнахме в магазинчетата наоколо. Нямах намерение да си купувам нищо, но все пак един Vodafone 810 спря погледа ми. Оказа се, че цената е доста ниска, което ме мотивира да си го купя заедно с карта на Водафон.

Докато се възхищавах на новата си придобивка, металически глас ме уведоми, че ако имам желание да отида в Суонзи, нека бъда така добър да се отправя към платформа № 1.

След 4 часа и поливна, пристигнах благополучно в крайната гара. Тъй като не успяхда се ориентирам как точно да се добера до хотела, реших в крайна сметка да хвана такси, което да ме закара до там.

Возилото беше поне 40 годишно, ухаеше..... особено и се пилотираше от около 60-годишен чичко. Мислейки си, че и тук, както и в България таксиметровите шофьори са запознати в детайли с града, в който работят и особено с хотелите, помолих да бъда откаран до хотел „Патрикс” в Мамбълс. Човекът смутолеви нещо неразбираемо и потегли. След около 4 километра ме попита „къде точно искаш да идем”. Останах много озадачен, защото си мислех, че сме се разбрали по този въпрос. Услужливо повторих и за негово улеснение показах как се пише и какъв е адресът (вътрешно се притесних, че може и да не спя там, където очаквам).

В хотел „Патрикс” 
image

ме посрещна ме усмихнато русо момиче, което след като разбра, че съм от България започна да ми говори на руски – оказа се, че е от Латвия.

Стаята беше доста приятна – с голяма спалня, вана и .... доста особености: телевизорът беше стар (не че ми беше голям проблем), мивката имаше два отделни крана – един за гореща и един за студена вода (т.е. трябва да си избереш дали да си миеш ръцете с вряла или ледена вода и няма как да ги смесиш.....); 
image

реших да си напълня ваната, но не щеш ли.... топлата вода след малко свърши. Затова пък имаше оставено гумено патенце, което можеш да си оставиш да плува, докато се къпеш...
image

Скоро след закуска дойде Анди, който ми предложи преди да идем до офиса да ме разходи. Съгласих се с готовност.

Мамбълс е много красиво място – със страхотни заливи и гледки.

Минахме и покрай къщата на Катрин Зита Джоунс (която живеела тук по няколко дни в годината). След малко се озовахме пред офиса на Британия.

Тук естествено ме очакваха лекции и няколко часа работа.

На другата сутрин похапнах, след което се отправих пеш към офиса на Британия. Видях доста интересни неща сгради и дори един замък 
image

(който за съжаление не успях да посетя). Успях и да се сдобия с уелски сувенири и картички.

Направи ми впечатление, че хората в Уелс са много горди с произхода си и не пропускат да уточнят, че нямат нищо общо с Англия.

Влакът ми беше в 13.30, но малко преди тръгване момичетата в офиса ме изненадаха с подарък, който ми дадоха в сладкарницата, която се намираше точно под офиса.
image

Във влака се загледих в билета си и забелязах, че на едно място пише „Рединг”. Това ме озадачи и реших да попитам кондуктора за подробности. Усмихнах му се, екскюзнах (извиних) се и ... той просто ме отмина без грам внимание. Все пак проявявайки габровска наглост успях да се усведомя, че всъщност трябва да сменя влака на Рединг.

 Самият Рединг дойде малко изненадващо за мен и аз на бегом се изнесох към вратата. Слязох успешно, намерих моята платформа и ......... се сетих, че забравих една от чантите, в която имаше подаръци. Благослових мислено ситуацията и зачаках влака, който трябваше да ме откара на Гетуик.

Ако някой ви каже, че Гетуик е летище на Лондон, имайте предвид, че това е условно казано. От Рединг (което е поне на 15-20 минути от Лондон), пътувах повече от един час с влака (като се има предвид, че британските влакове се движат със скорост, определено по-висока от 100 км/ч).

След около час пристигнах и бързо осъзнах, че не е лесно да се излезе от летището. Първо питах един служител, който ми каза „ами по-добре да излезеш отдолу” (без да обясни какво имам предвид) и ме заряза.

Тъй като това не ми помогна много, реших да направя още една обиколка. Срещнах двама усмихнати тинейджари на чиито тениски пишеше „информация”, попитах ги и те ме насочиха към ...... „информация”.

На въпросното гише един пухкав ухилен чичко ми обясни, че трябва да тръгна „ей тук веднага вляво и ще стигна до долу, където има транспорт”.

Следвайки инструкцията, завих веднага вляво и попаднах в някакъв задънен коридор. Върнах се обратно и реших да пробвам с втория коридор влявло. Този път извадих късмет и се измъкнах.

 След малко дойде и автобус, на който пишеше „Рус Хил Хотел” (моя).

Самият хотел изглеждаше интересно. Според надписите тук трябваше да е супер (дори предлагаха нощувки и на младоженци), но..... действителността се оказа друга....

Перосналът беше „учтив и любезен”, а мебелите бях подбрани „с вкус”. Все пак ме попитаха, в колко ми е полета и ми препоръчаха да хвана автобуса в 08.00.

Моята стая приличаше на купе от спален вагон. 
image

Телевизорът беше около 25 годишен и не работеше. 
image

Междувременно аз бях доста изгладнял и реших да вечерям в ресторанта. Там обаче ми казаха „Сори, сър, ама тъй като нямаш резервация за ресторанта, ако искаш да ядеш, ще те запишем за 20.00 часа” (половината маси бяха празни). Дигнах рамене и дойдох както ми бяха казали след 20.00 часа. Отново имаше доста празни маси, но този път ме настаниха на една.

Избрах някакъв хамбургер и след половин час ми го докараха. Не мога да не призная, че беше доста вкусен, но както блажено дъвчех, една лелка, явно помислила си, че приключвам, се опита да ми отнесе подноса с пържените картофи.

Платих си 10 Ј след което се прибрах обратно в моето купе, посърфирах в интернет и след малко блажено заспах.

На сутринта, малко след като станах, телефонът (няма майтап, телефонът работеше, въпреки че и аз се учудих) взе настойчиво да пискука. Явно някой не беше забравил, че ще ставам в 08.00, вдигнах слушалката, казах „Хелоу” и .... отговор нямаше. Затръшнах слушалката и се отправих към автобуса с надеждата повече да не ми се налага да да спя тук.

На летището (почти) безпроблемно минах всички проверки, купих на Наско чипс с оцет, за който ми беше говорил много и заразглеждах останалите безмитни магазини.

В един от тях харесах Шотландско уиски, което според табелата беше на промоция. Взех бутилката, отидох до касата и ....... жената, след като провери закъде пътувам, ми каза на полудиалект нещо което на пловдивски би се превел като „сори, майна, ма понеже се от еди къде си, трябва да платиш още толкоз”. Това ме вбеси и като габровец реших да се задоволя с класиката – „Джеймисън”, за който не се налагаше да се плаща допълнително. 
image

Междувременно беше станало време да се качвам на самолета. Отидох успешно до там, качих се и зачаках да хвръкнем.

Малко по-късно потеглихме и таман да да се отделим от земята ...., се наложи да се върнем обратно. Оказа се, че учтивите бртанци натоварили азърбейджански багаж в нашия самолет а наш багаж – в техния. Т.е. наложи се да се забавим още около час.

Ако бяхме на летище София в самолет на Британската авиокомпания сигурно някои британци биха се възмутили и биха поискали компенсация. Ние обаче просто изчакахме да натоварят самолета и полетяхме обратно към къщи. 
image



Тагове:   Лондон,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sevastokrator
Категория: Лични дневници
Прочетен: 201023
Постинги: 24
Коментари: 90
Гласове: 227
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Блогрол